Отвесната стена, която промени начина, по който гледам на трудностите

Животът ни поднася много изпитания и в тези моменти няма значение дали виждаме света с очите си, или не. Предизвикателствата са универсални, макар че при всеки от нас изглеждат различно. С времето се учим да преминаваме през тях по-зряло. И макар много ситуации да са непредвидими, именно опитът и волята често се оказват решаващи.

Има една история от младостта ми, към която се връщам всеки път, когато животът ме изправи пред поредното предизвикателство. Случи се по време на младежки обмен в Унгария, посветен на катеренето за незрящи. На 23 години бях пълна с енергия и отворена към нови преживявания, запознанства и приключения. Българската ни група беше сплотена и готова за две седмици, изпълнени с нови срещи и емоции.

Още на втория ден ентусиазмът ми беше подложен на изпитание. Пред нас стоеше осемметрова стена за катерене, а обучителите бяха изключително взискателни. Имаше и езикова бариера, тъй като английският ми не беше на достатъчно добро ниво. В групата имаше слабовиждащи и зрящи участници, но аз бях единственият човек без остатъчно зрение.

Трудността не беше само физическа. Започвахме от нулата – от боравенето с оборудването до движението по отвесната стена. За останалите това беше техническо предизвикателство. За мен беше среща с напълно непознато преживяване. Понякога най-голямото изпитание не е самото препятствие, а усещането, че стартът ни не е равен. Трудно е да запазиш мотивация, когато другите напредват уверено, а ти изкачваш всеки следващ камък.

Докато останалите достигаха върха, аз оставах в подножието. Изкачвах два-три камъка и се връщах обратно. Въпреки подкрепата на всички, нещо вътре в мен не достигаше. Не беше липса на сила, а страх. Когато не виждаш къде е следващата опора, умът лесно рисува картини, по-страшни от реалността.

Нагласата обаче е мускул, който се изгражда точно там – на стената. Ден след ден, тренировка след тренировка, добавях по още малко височина. И след седмица постоянство дойде момент, който никога няма да забравя. Докато се катерех, съсредоточена в следващия камък, чух бурни ръкопляскания. Бях стигнала до върха.

В онзи момент осъзнах нещо много важно. Страхът не изчезва, но вече не ме спира. В края на проекта участвах в състезание по катерене в Будапеща и постигнах много добър резултат.

Всеки от нас има своята „отвесна стена“. Разликата не е в това колко е висока, а дали ще тръгнем нагоре. Преодоляването не е един голям момент, а поредица от малки решения да не се отказваме.

Подкрепата помага. Но нагласата решава.